Мисъл, която се опитвах да изтрия
Александър Андров
Много отдавна назад и надолу
в главата ми нямаше нищо особено.
По някое време поникнаха, думички,
там подочути, тука отронени.
Много отдавна назад и надолу -
очите ми гледащи, ушите стърчащи.
И своите мисли от чуждите
разплитах, познавах и им се радвах.
Малко по малко гласовете затихнаха.
Мислити секнаха - моите.
Малко по малко и цитатите махнах.
Ден подир ден ги чегъртах с нокътя.
И сега съм затворен на тази поляна.
Седя и се боря с една мисъл последна.
Заседнала между гръкляна и темето
не поддава на мърдане, молене, мислене.
Засилих се гневно да я изблъскам със сила.
Загледах я тъпо, но сърдито и многозначително.
Предложих й сделка, потърсих й доводи.
Подкупих я с логика до разколебаване.
Откъснах я от обкръжението й,
пътувахме надалече и нахубаво.
Тренирах себепознание,
дори отидох на мач.
Спах дълбоко и сънувах, че я забравям,
но все не успявах и пак не успявам.
Да я махна от там и да ме остави.
Сега съм затворен на тази поляна.
Мълча срещу себе си - приведен силует,
който се крепи от една мисъл.