Защо не можах да се срещна през тази пролет с Вапцаров?

Хей, дете на своето време,
минало през кръстопътя на миналото,
нека седнем сега двамата на тази омекнала от пролет земя
и да послушаме шума от камъните
в онази японска градина от забравена книга.
Широко раздалечените ти свъсени вежди
и красиво клепналите уши ме карат да се смея,
но чисто и без присмех.
Ти не усети ли?
Как Кое?
Ами полъха на джаз от мъждукащия прозорец?
Мда. Няма я вече зимата.
Отишло си е и чувството за ранно стъмване.
Отишли са си и болните ми сънища
и болките в краката.
И желанието за отдалечаване от картината,
само за да я видя по-ясно.
Какви излишни мъки, дете.
Какви героични усилия да
пригладим мислите си по образа и подобието на
някой злополучен, неподозиращ Образец.
Нека седнем сега двамата на тази омекнала от вадите земя
и подгизнали целите да се надсмеем на спомена за зимата
сякаш никога не я е имало.
Макар че за онези, които я харесват това не значи нищо.
"...разчупват се верига след верига"
си мрънках под носа, пресичайки улицата
и идвайки към теб, без ни най-малка представа
защо така шумно ме посрещаше този ден
и тази омекнала от огън земя.
Но сега, когато наближавам
до толкова, че да загубя ясната представа
за цялостта на това, което трябва да забравя,
мисля, че не ни е било съдено да се срещнем,
за което твоята отколешна смърт не
е достатъчно извинение.

И нека не променяме мнението си за нещата
както би направил всеки мислещ човек.
Така няма да притесним тесногръдите
си съседи по живот и даже може би
ще получим тяхното разрешение да поседим
на една и съща омекнала от кръвта ти земя
по едно и също време на дните -
твоите и моите.