Замразяване

Ток, туп, ток, туп
качвам се в автобуса
и се замразявам.
Сигурно съм пътувал колкото време е необходимо,
за да се пропътува разтоянието, което е трябвало да пропътувам.
Празна линия между две точки,
които съм изпълнил с топлина.

Стоплям се и се раздвижвам.
Слизам от автобуса и се запътвам към малка книжарница.
Ще почета или ще си побъбря с някого на улицата...
Ако е неопазнат, ще се запозная.

Ако нищо от това не ми се случи,
ще се замразя.

Так, туп, ток, туп
слизам в подлеза и се запътвам към мястото на нашата среща.
Обръщам се към себе си и започвам да си представям
фотогрефиите ти, пръснати на пода или окачени в безпорядък
по колоните на непознати коридори, по порутени стени.
Това е от онази изложба сред руините, в които растяха дървета.
Дърветата растяха добре, защото нямаше покрив.
Там фотографиите ти щяха да бъдат като у дома си...

Ако не се замисля за нищо и ако денят е изпепелен от тъга
или е празен без причина,
ще де замразя, докато идвам към теб.

Но ако времето, което трябва да изтече, за да премина тези разстояния,
които трябва да премина, за да среща моя образ на истината,
не ми подскаже, че е време да се стопля
(а времето няма такива навици),
мога да остана замръзнал прекалено дълго
и когато застана пред теб,
ти няма да усетиш топлината ми.
Ще измине времето, което трябва да измине,
за да се замразиш и
търпеливо да изминеш цял един замразен човек пред себе си.