Пътеката до белия котарак

Онези цъфнали дървета от двете страни на пътя
прекрасно маскираха празнината между двете точки
на отправянето и на пристигането,
които, пък, някак си, оправдаваха дърветата между тях.
Разбира се, че си въобразявах.
Стъпвах по тези плочи уверено,
което им придаваше значително съществуване.

А чувството за сцена и спектакъл,
по друг начин, можеше да бъде илюзия?
На края на свода от разцъфнали дървета,
на второто стъпало, до храста
с прибрана опашка и без да помръдва на снимката,
белият котарак, без пренебрежение,
се вглеждаше в нещо зад рамото ми.

Всяко мое обръщане сега
за проверка
или от излишно любопитсво
би било смешно безполезно.
Снимката бе на няколко дни.