Молбата на връчката

Добра вечер, приятели!
Нося ви вести. Вести от врачката.
Не знам защо. Аз само минавах покрай къщата.
Дори глава не извъртях ни за поздрав, ни за поглед.
Тя ме придърпа сама и ме замъкна вътре в сумрака.

Помоли тази вечер да й простим
сгрешените пророчества и собстевните й заблуди.
Дори не знам защо моли. Като можеше да иска.
Моли да й простим и да я убием. Така била видяла да става.
Дори не знам защо моли, ако това е истина. Нали е видяла?

А може би е видяла друго? И може би иска да промени съдбата?
Или ние да променим съдбата? Ние? Луда вещица, ако е това.
А може би да я послушаме? Тя никога не е бъркала. Не че й вярваме,
разбира се. Но пък и тя не бърка... Не знам... Обърка ме.

А, да и се замислям - кое сгрешено? Коя заблуда?
Всичко ставаше така, както я питахме...

А можем и да не правим нищо. Една молба колко е?
Да забравим? Само дето ще е гневна после.
А пътят ми минава всеки ден от там.
Аз и не поглеждам към къщата, но пък... тя дърпа навътре.

Значи решено! Ще помислим!
А помните ли, че беше влюбена по едно време...
В един от вас. Забравил съм в кого от времето.
Да. Знам, че сега не е важно това.

Не. Не ме е страх от нея. Защо да ме е страх?
Ако тази вечер я убием, тя ще е мъртва.
А ако не го направим, значи бърка и вещанията й са лъжа.
Защо да ме е страх и в двата случая?

2008