Знаеш как лети времето, нали?

Ето вече усещам.
Досещам се. Даже зная, че другиго сънуваш.
И се сещам, че миналото няма чак такова значение.
Не и за сънищата.
А дори да имаше, стара приятелко,
защо да се срамуваш?
Някой ще ти тълкува на кафе
или на сън. Насън.

Сега ще се усмихна и ще се разходя под светлината,
падаща от дърветата с жълти и червени листа
по кафявата трева, приятелко. Неприятелко.
Няма значение. Няма причина. Няма.
Понякога се случва така.
Това го научих от хората, които съм наранявал.
Те казваха:
"Става така понякога... Не ти се сръдя..."

И аз ще направя така.
И не ти се сърдя. Нито те забравям,
но и стъпвам с прохладна самота,
просмукана под яката.

Даже не боли.
И всъщност не помня.
Не че забравям. Не запомням.
Разбираш ме, нали?
(Това е само израз, не се вслушвай много, много).

Даже не се запознахме.
И нямаше защо.
Трудно е да се гледа в душите
надълбоко. За дълго.
Даже неприлично, а?

По-добре с разсеяни погледи през прозореца
да плискаме вълнички по повърхността на тротоара.
И да духаме в шепи, за да скрием доброто си настроение.
Плитък дъжд беше това, приятна Неприятелко...

(Сега си спомням, че не съм сънувал наскоро).

...даже и погледите ни върху минувачите
са плитки, стара доброжелателко.

Кисело е това кафе, което няма да допия.

И горчиви усмивки ще
извивам в гримаса
все по рядко и по-кратко.

Ти знаеш как времето лети.
Понякога става така...
Дрън, зън-зън, дрън.
Дрън-дрън...
Вълнички по тротоара...

Ще тръгвам вече...
Отивам да си уча урока.
Онзи, кармичния,
че човек е сам.
Не самотен...

Да... И до скоро... Да...
Ще държим връзка.
Разбира се...

Още навън, поклащайки се по тротоара
си спомних, че усещах.
Даже знаех, че вече сънуваш другиго.
Но вече бях забравил и теб
и себе си. И нас двамата -
и мен, който вече знае
и теб, която вече сънува.

Цапах с подметките по плитките вълнички,
оставени от ръцете ни
и се усмихвах на другите непознати по улицата...

...и една пълна и топла самота
се разливаше по усмивката ми
като стар коняк,
докато се обръщах да помахам за сбогом.