Кръгове

Казваше ми "Артемидорос, сбогом..."
и аз се натъжавах, че спираше цитата.
Сякаш от цялото стихотворение
бе запомнила само сбогуването.

В редиците на дърветата зад прозореца
настъпваше силен смут.
Талазите на вятъра и силата на капките
ги правеха по-стари. Не по-мъдри.

Подаваше ми ръка и задържаше за миг моята.
Лъжа и лъжене в топлината на дланта ти.
Или го прочитах в погледа ти?
Черният страх от самотата и самотността...

Нямах усещане ръката ми да е единствена
или твоята да е единствена.
Нямах усещане.

Японските вишни, подарени от японците
на моята улица, тъчаха розово-червен килим.
Присмиваха се на ясена в задния ми двор
и се надуваха след всеки одобрителен възглас.

Минувачите гледаха японските вишни.
Ясенът си растеше инкогнито и на високо.

Друг път, с умолителна усмивка,
скрита в телефонната слушалка,
гласът ти ми се усмихваше
и ми подканяше да ти отговарям.

Няма да помълчим. Ще поговорим.
Така ще се скрием най-добре.
Зад японските цветове в отделните фрази.
Зад розово-червения килим от срички.

"Артемидорос, сбогом..."
"Сбогом, моя красавице..."

Зеленият папагал,
който се блъсна в прозореца ми
и зеленият папагал, който пееше призори...
Черните гарвани, които летят зад гълъба.
Всичко е парченца небе,
от което ясенът очаква своя дъжд.

Кръговете от стъпките ни се разширяваха
във водата.