По поречието на Струма

И от Струма потече пясък,
към изсъхналата паст на морето

Моя хищна и непокварена,
пустиню,
Празна чашо,
доверила цялата си вода
на небето

и без нито облаче от това.

Как се впиваха устните
и как се пукаха от сушата

Така им било писано!
Нека им е, на проклетите!
Да не са ожаднявали!

Нека помълчим най-покрусено
сред цялата жълто-пясъчна тишина,
която само загатваше,

че дъжд няма да има вече.

И дори тази мисъл
не можа да ме утоли.