На зазоряване

Когато на просветлелия хоризонт
вече няма нито една звезда,
която да ме води.
И когато сенките се издигат
бавно от светлината,
вече стъпвам по-уверено.

Светлината е толкова много,
че вече няма начертани посоки.
Такъв прекрасен ден започва...

Вече не ме е грижа дали е правилно,
а дали искам да го направя,
защото вече не греша.
Грешните и правилните стъпки
са моята походка.

Вече се усмихвам без притеснение
и се заблуждавам с усмивка
и приятно чувство в глезените.

Вече протягам ръка
не за да потърся подкрепа
или за да усетя ръкостискането,
а за да се насладя на вятъра,
които минава през пръстите ми.

Вече отварям очи, за да посрещна картината,
а не за да я рисувам или разбирам.
Отварям врати, не за да изляза и не да влизам,
а за да намеря пясък, върху който да рисувам
числа и букви
и да се насладя на дъжда, който ги чете.